Lexyanne-Rose de Caumont de La Force

FC: Lily Collins|Име : Лексиана-Роуз де Комон де Ла Форца|17|Ловец (Лекси специализира в търсенето и ловенето на демони)

Светът не е това което хората си го представят. Например много хора не вярват в призраци, демони, Бог, паралелни вселени, смятат, че всичко което се случва в живота им е един наниз от случайности. Глупаци, всички бяха глупаци. Преди много години хората смятаха, че светът се върти околу тях, след това един умен мъж доказва, че това не е вярно. И все пак години след смърта на този брилятнен мъж хората все още живеят в заблудата, че те са единствени, най-важните, заблудата все още блуждае в съзнанията им, макар и да знаят, че вселената е огромна..
Например.. Ако едно момиче не е уверено в дрехите си (може би има съвсем мъничко петно на блузката си) тя ще си втълпява с часове, че всички я зяпат там вместо да се наслъждава на живота си.. Истината е, че на никого не му пука особенно какво носи, защото тя едва ли е толкова важна за тях.  На никого не му пука кой си, какво си преживял, всички живеят в своите малки балончета като хамстерчета, всеки си има свои собствен живот и на никого не му преминава през ума, че всички са свързани, всички са като един организъм.. вместо това те се превръщат в паразити и убиват себе си и планетата си малко по-малко.

Беше един от онези дни.  Един от дните в който Роуз просто изгубваше контрол..изгубваше съзнание. Попринцип тъмнокосото момиче не говореше много, опитваше се да се слее с тълпата, а не да изпъкне, днес обаче, тя се държеше изключително странно и хората забелязваха. Странното, мрачно момиче днес се държеше сякаш целият свят беше нейн. Късите 'и крачка се движеха бързо, кафевите 'и очи срещаха всички погледи, сякаш просто за да е сигурна, че те я забелязват. Сякаш беше друг човек.
Околните обаче не я виниха. Родителите 'и бяха починали по странен начин преди 10 години и малкото момиче бе останало със чичо си, който я бе научил всичко за ловуването .


---
Беше тъмна нощ, вятърът духаше от запад брулейки оголените клони на дърветата. Малко по-малко пожълтяло-оранжевите листа падаха на земята. За миг вятърът ги носеше в студената си прегрътка, сякаш да ги успокои, природата целуваше за последно листенцата преди те да тупнеха на земята безшумно, лежейки там мъртвежки докато не ги пичистеше някой. Беше тъжно. Тъжно как дървото което се кичеше с тях сега ги изхвърляше, за да може да оцелее през зимата. Този период в който дърветата са чисто голи, онзи в който снегът още не е пристигнал, за да ги покрие, беше най-грозният от цялата година. Така се и чувстваше Лекси...Пдхвърлена..Ненужна.. и най-унизителното-Гола..в буквалният смисъл. Бялото 'и, крехко телце бе окървавено, но не бе нейната кръв, а тази на нападателите 'и. Мъжете които бяха посмели да 'и посегнат, да я изнасилят платиха с живота си. Тъмните 'и коси бяха влажни и солени от сълзите които бе проляла тази вечер. Чувстваше се безпомощна. Разумът 'и крещеше да бяга, да бяга колкото се може по-бързо, но уви сърцето 'и туптеше толкова силно, че заглушаваше крясъците. Краката 'и не мърдаха колкото и да ги умоляваше да се помръднат, да я отведът на далеч, далеч от тази гледка. Бе убила двама мъже и сега бе принудена да гледа мъртвото им, голо тяло, окървавено, принудена да наблюдава последиците от това да имаш второ аз. Та тя беше все още дете, едва навършила четиринадесет години, главата 'и не можеше да побере всичката тази информация, целият този шок. Ани се чувстваше сякаш всеки момент щеше да припадне. Сълзите 'и се стичаха по румените 'и бузи, по плътните 'и розови устни, измивайки малко по-малко кървавите следи от лицето 'и, и най-накрая падаха безшумно на студената земя. След секудни започна да вали, едрите капки се сливаха със сълзите 'и, удряха раните по гърба 'и, карайки ги да щипят. Момичрто сви малките си ръце в юмрук, ожулените 'и кокалчета се показваха изпод тънката 'и, бледа кожа. Гневът които изпитваше в момента бе неуписуем. Страх. Тъга. Всички тези чувства се преплитаха, обърквайки я. Струпваха се и падаха като водопад върху крехкото 'и тяло, което трепереше.
-Няма ли кой да ми помогне?
Шепот се промъкна от устните 'и, толкова тихо, че собствените 'и уши едвам доловиха каквъто и да е шум. Клепачите 'и натежаваха, тишината се промъкваше иззад нея поглъщайки я, действаше 'и както приспивна песен действа на новородените. Тялото 'и и умът 'и бяха изтощени, позволи си да затвори клепачите си за секунда, но тази секунда се превърна в минути, а минутите в часове и така докато не се сабуди в своята стая.
Когато отвори очите си тя остана изненадана да се намери в собствената си стая. Стаята в която се сабуждаше всяка сутрин от десет години. Може би всичко беше само лош сън, но щом погледът 'и падна върху ръцете 'и и видя синините оставени 'и от борбата, момичето бе сигурно, че предишната нощ не е била просто кошмар. Никога не разбра как е попаднала в стаята си или защо по новините никога не съобщиха за двама мъжки трупа намерени в една тъмна алея. Роуз бе търсила в интернет и бе открила, че понякога когато мозъкът е под голям шок, той просто забравя някой неща, така, че бе възможно да го е сторила сама и просто да е забравила, но две неща не се вписваха. Младото момиче бе едва 48 килограма и нямаше никакъв начин тя сама да пренесе телата, да ги скрие и да премахне всякакви улики. Имаше странното чувство, че някой 'и бе помогнал в онази вечер, някой който знаеше за тайната 'и, но въпроса беше кой..
След тази нощ животът 'и бе протекъл нормално, за който вярваше в свръхестественото, патуваше от щат на щат и убиваше демони. Като например започна уроци по пияно и разви дарбата си в рисуване.  Можеше да се каже, че нещата се нареждаха за нея, но не бе точно така. Миналото 'и я преследваше и измъчваше. Хиляди въпроси като : Какво наистина бе станало онази вечер?- я мъчеха, но тя нямаше кого да потърси за отговори. За пореден път се чувстваше безпомощна, в затънала улица.