[` my name is nora]

unbreakable

Здравей, страннико! Да, да, ти! Същия! Не си отивай, не ми обръщай гръб, не се стряскай!
Не се страхувай от огъня - ако не го изрека, той няма да може да те нарани - той е мой приятел.
Луда ли съм? Не, не мисля. Просто съм извънреден случай. Или поне така каза майка ми, когато за пръв път е видя да боравя с моите... хм, да ги наречем, способности.
Не, не се страхувай! Подавам ти ръка, да се запознаем, моля те. Няма да те нараня, обещавам ти. Все пак, как да разкажа краткия ми живот на един непознат. Казвам се Елеонора. Елеонора Морети. Колко не-странно и обикновено име, не мислиш ли? Ето, виждаш ли? Не съм някаква странна жена с червена коса и сини очи, която ще ти отхапе ръката. Не. Аз съм съвсем обиковено момиче на двайсет и четири години, което просто по някаква щастлива или не толкова щастлива случайност може да подпалва неща, само като си помисли за това.
Моята история започва във Флоренция. Израстнала съм под сянката на Дуомо, тичайки по бреговете на река Арно. Вятърът е носил със себе си дъхавия аромат на портокалови цветчета и лозя, а улиците са били заляти от азлични занаятчии, в деня в който съм родена. Двадесет и втори юли - в болницата са ме нарекли лятното дете, просто защото това е била най-топлата седмица в цялото лято и аз съм била единственото бебе, което се е родило през тази седмица. Или може би са ме нарекли така, заради косата ми, която от бебе е руса и като че ли целуната от слънцето. Обичам да си мисля, че е първото. Не харесвам косата си с този светъл русоляв цвят толкова, колкото я харесва червена, като самата мен. Иначе съм толкова светла и бледа, че кожата ми в по-тънките й участъци прозира и можеш да проследиш вените на ръката ми. Или на клепача ми. О, да, това е отвратително, нали? Прекалено съм дребна и слабичка, но пък заради това съм много лекичка и обичам да бягам. Сякаш напоследък постоянно ми се налага да бягам. Явно се забърквам в неприятности с най-неподходящите хора. Или поне такава е мълвата - вече не знам.
Да се върнем на Флоренция и на моето детство. Виждаш ли, как обичам да се отплесвам. Дразня се на това си качество. Не помня много от него, защото когато съм била на десет, майка ми и баща ми са ме водили на почивка в планината, когато колата се е обърнала и... Не обичам да говоря на тази тема, защото всеки път, когато майка ми заговореше за това по лицето й потичаха сълзи. Но мисля, че трябва, защото макар и да не помня нищичко от преди катастрофата, считам това събитие за прекалено важно, за да го подмина като тираджия покрай знак за ограничение. Автомобилът се е преобърнал, а баща ми е починал на място. Аз съм получила мозъчно сътресении и спукан череп, заради който съм била в кома през следващите петнайсет дена, осем часа и двайсет и три минути. Майка ми е брояла всяка секунда, в която съм се люшкала между живота и смъртта. След това мамам е запълнила всяко бяло петно с нейните колоритни разкази, но аз така и така и до ден днешен не ги помня.
И двете научихме за способността ми малко след като излязох от болницата. А когато бях на тринайсет тя също почина. В пожар.
Не мислиш ли, страннико, че е време да ти разкажа малко повечко за моя нрав, въпреки че си мисля, че вече си разбрал всичко, което ти трябва? Живях в сиропиталище, докато на петнайсет не ме осинови една бездетна жена с огромно желание да дари едно съвсем непознато момиче с дом и живот. Бях щастлива да попадна на Лучия, която отдаде цялото си съществуване на мен, записа ме в колеж и единственото, което направи, когато без да иска разбра за дарбата ми, не беше да избяга като анимационен герой с вдигнати ръце извън къщата, а само ми се усмихна и премести вазата от масата до перваза. И тя бе като мен. Лучия е единствения човек, на когото някога съм се доверявала в целия ми съзнателен живот. Може би факта, че съм губила хора толкова близки до мен ме е отдалечил от тях, направил ме е по-враждебна и студена. Малкото приятели, които имам обаче биха казали, че изключително жива, весела и жизнерадостна, въпреки тежкото ми детство. Искрена съм до мозъка на костите си и може би заради това толкова често се забърквам в каши. А искаш ли да знаещ какво правя за препитание, страннико? Правя фалшиви документи. Правя фалшиви картини. Може би някое от моите произведения сега са окачени на стената ти. Не, ти не си колекционер? Тогава може би в портфейла ти са смачкани някакви си двайсет евро, най-вероятно отново мое произведение.
Е, сега стана ли ти ясно, защо ми се налага да тичам толкова? Най-често заради полицията.
А какво не казвам на никого ли, страннико?

Понякога прекалявам с огъня. Понякога ме е страх от себе си.