It’s too cold outside for angel to fly.

death Брой мнения : 6

hello death, my old friend.

В гората беше тихо. Гробна тишина цареше навсякъде. Нямаше дори вятър, който да разклати клоните на дърветата, така че размислите й не бяха нарушени дори от шепота на листата. Дърветата растяха близо едно до друго и в сумрака на отиващия си ден хвърляха зловещи сенки върху покритата с кафяви листи земя. Слабо кърваво сияние озари небосвода. Небето беше обагрено в кървавочервения цвят на залеза, цвят, който хората виждат само, когато в душите им тегне болката от смъртта. Мракът протягаше алчно черните си ръце, но макар слабо, жълтеникавото сияние на залязващото слънце го спираше. Из въздуха се носеше миризмата на буря, кръв, вкочаняващото присъствие на смъртта.. Черна прокоба се носеше из въздуха. Мъглата бавно обгръщаше всичко наоколо с безплътните си воали. Бледо лице, с омайни кадифени очи, се спотайваше в сенките на отиващия си ден. Една кристална сълза се търкулна по неземното й лице. Тази нощ беше нереална. Спомени заглушиха злокобната тишина в душата й, създадена от хаос. Болка… Неудържимо крещеше из цялото й тяло… Стоеше неподвижно.. като привидение, зародило се в дълбините на тъмнината. Чакаше. Своята жертва. Поредната жертва. Поредният живот, който щеше да открадне. Но сега бе различно. Всичко бе различно. Отново погледна смъртното небе. Нещастният й поглед се изгуби в злокобното пространство и за миг се спря. Дъхът й изчезна, мъртвежкото й сърце заподскача като на сърна. Съзря го. Той се приближаваше. Осъзна, че бе станало време. Горчива усмивка застина на порцелановото й лице. С бавни, отмерени крачки тръгна към него. Тя. Смъртта. Беше облечена в дълга рубиненочервена рокля, която извиква в съзнанието мисли за грях и порок. Когато направи крачка, за да пристъпи напред, финият плат очерта нежните, женствени извивки на бедрата и, загатнати под булото на предразсъдъците. Там някъде в далечината се виждаше качулатия й образ, а сърпа се подаваше злокобно през ръкавите на мантията. И той я съзря. Приближаваше го и иглеждаше сякаш танцуваше с нощта, а тя самата не искаше да я пуска. Погледът й се спря върху неговите изморени очи, които така отчаяно искаха да бъдат забелязани. Идва нощта, зловещ враг в черна рокля и аромат на смърт. Преследваше като тъмна сянка бедния клетник, чийто живот бавно изтичаше. Тя идеше в черно и червено. Лъхна го дивата красота на лицето й, чиито черти не можеше да различи от качулката й. Прах летеше по пътя и безумно се стелеше към слънцето в непосилния си порив да го обгърне. Смразяващото й дихание можеше да те скове на място.
Бяха застанали един срещу друг. Само крачка ги делеше. Ана свали качулката като разкри лицето си. Големите й, кафяви, меки и дълбоки, с поглед на изплашена кошута очи се впериха в него, а миглите й пърхаха като пеперудени криле, подгонени от пролетния вятър. Той стоеше безмълвно.. Сякаш знаеше каква ще бъде неговата участ и я чакаше мирно и спокойно. Очакваше черната земя да го погълне и понесе на крилете си към вечната нощ. Анастасия дишаше бавно и недостатъчно, чакаше, мъчеше се. Хаотични, мъчителни копнежи. Ярост и безпомощност сменяха цветовете си, завързваха и отпускаха ръцете й, крещяха на пресекулки и блъскаха в гърдите й. Бе безпомощна. Бе безсилна. И нищо не можеше да направи. Бе станала пленница на съдбата, която бе решила да я накаже като я накара да отнеме живота на любимия си. Бе млад, красив.. животът бе пред него, но такава бе съдбата му и Ана трябваше да я изпълни. Той бе този, който бе успял да я накара да почувства тази емоция. Любовта. Изпепеляваща любов. Чувство, което бе непонятно и непознато за нея, докато не го срещна. Никога нямаше да го забрави. Никога нямаше да забрави огненочервената му коса, която винаги бе небрежно разрошена от лекия повей на вятъра, стърчаща на всички страни. Омайните му изумрудени очи, които те пленяваха и изпепеляваха само с поглед. Чаровната му усмивка. Бледото му лице, което бе обсипано с безброй лунички, а най - важното бе, че той знаеше каква бе тя и с какво се занимава, но не го беше страх.
По алените му устни се плъзна свенлива усмивка. Очакваше смирено своя край. Ръката й плахо се повдигна и застина във въздуха между тях. Сърпа проблясна от последните слънчеви лъчи, които се отразиха в него. Бавно се превърна в мъртва сякна
- Сбогом, любими мой. - Гласът й прозвуча спокоен и на пръв поглед, безчувствен, но събуди хилядите пеперуди в стомаха й и те запърхаха още по-силно от преди. Дъх на смърт. Всичко замръзва. Превръща се в лед. Всичко застива. Едно просто движение.. и той бе мъртъв. Още една ледена сълза се стече и… навън заваля. Крещящото небе запрепуска. Заглуши всичко наоколо, заедно с оглушителния писък на нейния край.
Това беше тя. Смъртта. Четвъртият конник на Апокалипсиса символизира пълното опустошение и унищожение. Бе комбинация на предишните конници като със себе си тя ще донесе още война, глад и болести. Това бе съдбата на Ана. Не можеше да избяга от нея, а на всичкото от горе като една от конниците предвещаващи Апокалипсиса , бе надарена с безсмъртие. Дар , който ти дава възможността да живееш вечно, знание, възможността да сменяш личността си, когато ти омръзне. Да, но този дар е и проклятие, не мислиш ли, читателю?

Anastasia. | unknown, looks 22 | the death | FC: nina dobrev.

co-creator Брой мнения : 33

Добре дошла!