Benedict Montague

Някъде по средата на стаята бе захвърлено старо и парцаливо издание на „Приказките на барда Бийдъл”. Кожената й подвързия бе прокъсана на места, а извезаните букви, някои от тях липсващи, всъщност гласяха „Пиазте на рда Бидл”. В това състояние съдбата я бе довела при него. Единствената му заслуга за лошото й състояние, бяха покафенелите долни ъгълчета от последното кафе, което бе изпил и разлял. Сега беше беглец. Преди да попадне в центъра с изродите и да бъде заловен, Бенедикт Монтагю предпочете да избяга. Пък и трябваше да намери някого.
Нямаше представа за личността зад лицето, което често виждаше в съзнанието си. Виденията му бяха започнали да зачестяват. Ставаха болезнени и изгаряха цялото му същество. Почти не съществуваше двойка дни, в които да не рухне непредвидено и да се загърчи в болезнени конвулсии. Съзнанието му с изпълваше с лицето на тази жена и той имаше чувството, че я познава от много отдавна. Сякаш бе изучил навиците и духовността й само от всички тези видения. Изпитваше силна любов към нея и знаеше, че колкото повече болка изпитва, толкова по- скоро трябваше да я открие.
В едно от виденията си бе видял касова бележка, на която бе изписано с красив женски почерк „Любляна”. Там трябваше да отиде! Знаеше, че на това място ще я открие. Затова тръгна. Пътуваше денем, когато жътварите не бяха толкова активни, колкото вечер. Опитваше се да изглежда възможно най- нормално. Бе успял да премахне онзи отличителен чип от бедрото си, засвидетелстващ, че е изрод и помагаше в преследването на неговия вид. Веднъж вече го бяха хванали благодарение на проследяващото устройство в плътта му. След това стисна зъби и се поряза, зарови с пръсти из раната, докато не достигна малката пластина. Изостави я в лагера си и само седмица по- късно бе на свобода.
Никой не го потърси в продължение на седмици. Все още нямаше проблем с пътуването си. Старата кола, която бе откраднал му служеше вярно и безпрекословно. От време на време загасваше, но след правилните, ласкателни думи, Джуди отново потегляше. Понякога просто имаше нужда да й се говори.
Печат на китката. Смърт. Зора. Чиста като слънцето. Планина. Лицето й. Порив към любов. Накрая го чакаше нещо добро. Някой с разперени ръце. Женската гръд му предлагаше обич, топлина и закрила. Гледаше към него. Светъл поглед. Чакаше го.
Всичко се срина. Палачинки по стената. Разбит порцелан от чиния и неизказани думи, които извираха от цялото й същество. Храната оставяше боровинкова следа по светлите тапети. Сърцето му се сви от неприятно усещане. Защо изглеждаше така бясна? Не, не беше бясна, а безпомощна в яростта си. Дланите й, свити в юмруци, трепереха и бяха готови да забият един перфектен ъперкът в челюстта на някой. Самоличността на непознатия се оформяше бавно в съзнанието на Бенедикт и оставаше някак мъглива дори след това.
– Махай се, Клод! Не мога да дишам един въздух с теб! – гласът й бе умерен и дори уверен, но зад него прозираше невъзможността наистина да го изгони.
– Очаквах нещо такова – съвсем безгрижно рече мъжът и повдигна рамене безгрижно.
– Очаквал бил! Като очакваше защо ми позволи?! – жената се пресегна към масата и ръката й пое една празна, чиста чиния. Тя пое по траекторията си към главата му, но се разби в стената зад гърба му при другите. – Не дишай! Богове, не знам как не се задушаваш с цялото си спокойствие!
Пред зрението на Бен се спусна мъгла, отнемаща възможността му да стане свидетел на цялата случка. Видение. Всичко се обви в болка. Неистова и силна. Тялото му го предаде. Загуби управление над Джуди. Тя се устреми към канавката. Поддаде на ръба и се преобърна. Всичко в купето полетя в различни посоки.
Главата му се удари в предното стъкло и тавана на колата. Едва ли щеше да помни много от тази случка. Съзнанието му пропадна в бездна.

Василиса обикаляше около преобърнатото превозно средство. Разминаваше се с униформените служители от Любляна. Жътварите изглеждаха силно притеснени за здравето на съществото, което в момента измъкваха от колата. Висконз успяваше да го оприличи на мъж на средна възраст, вероятно не добре хранещ се със слаба структура на тялото. Крайниците му безгрижно се люшкаха без да издават признак за живот.
– Може би първо трябва да го заведем в болница – предпазливо изрече Виктор, докато смръщваше вежди срещу живия труп.
– Нищо не знаеш за моя вид, Клод! Казвам ти, този тук и сам ще зарасне – оспори мнението му тя.
– Виктор... името ми е Виктор.
– Все тая. Не издребнявай – нехайно махна с ръка Василиса.

Бенедикт умира две години по- късно, когато бива екстрадиран до Лаурънс. Забърква се в мръсните работи на високопоставени същества, в следствие на което бива завързан за кон и теглен по улиците на града, докато не издъхне.