Бруклин 'Брук' О'конър

I just wanna feel your body right next to mine all night long baby, slow down the song.

Нощната лампа бледо осветяваше безличната стая. В ъгъла, на едно от двете легла, бе седнала Бруклин. Рядко се връщаше към спомените си, дори бих казала никога, но както горчиви, така те бяха и толкова сладки, че да си струва да ги имаш. Погледа на тъмнокосата обхождаше помещението, което през годините й бе носило толкова тъга, колкото и щастие - предполагам, всяка детска стая на едно вече пораснало момиче, носеше подобна горчилка. Бледа усмивка заигра по устните на Брук, когато пъхна ръка под стария дюшек и напипа тънката тетрадка. Издърпа я и като по филмите издуха прахта от нея, след което я разгърна. Криволичещи думи, ред по ред с типично детски почерк, се разкриха из страниците на старата тетрадка, а тук там личаха петна от сълзи. Тъмнокоската въздъхна тихо и вече с насълзени очи зачете...

I can make the stars dance.
Не всеки има достатъчно самочувствие за да опише себе си, повечето хора скриват добрите си черти или предпочитат да се потискат сами, сякаш от страх да не се изтъкнат като по-добри от другите. Не и аз. От малка имам този...ритуал, нека го наречем така - мама ме научи да се катера върху шкафа в банята, така че да застана по-добре пред огледалото и успявах да се видя по отблизо. Правейки това  всяка сутрин в крайна сметка си изградих малка реч, която да поддържа самочувствието ми, в свят, в който всеки божи ден се намира някой, който да ти го срине със земята. Научих се да изтъквам хубавите си черти, повтарях си че независимо от всички онези недостатъци аз все пак съм красива. Нямаше значение, че очите ми са твърде раздалечени едно от друго, или че брадичката ми е издадена много напред и това караше лицето ми да изглежда триъгълно в един момент и квадратно в следващия когато реша да се усмихна толкова широко, че трапчинките ми да се появят на бузите. Харесвах си косата, без значение че беше страшно тънка и рядка, до толкова че дори се скубеше когато я решех. По-важното беше, че успявах всеки ден по малко да свиквам с вида си и така се научих да обичам себе си и никога не бих променила нищо.

Walk like a champion, talk like a champion. Rum pa pa pam pa, rum pa pa pam pa.
По-трудно ми беше да покажа на другите хубавите си страни. Бог ми е свидетел, че се стараех твърде много, бях прекалена перфекционистка, и все още съм. Това в един и друг момент много ми попречи, тъй като исках хората да ме виждат сякаш съм перфектна, а аз далеч не бях такава. От малка имам труден характер, поне по думите на мама съм била същински дявол. Не типичното момиче придружено с гримове, момчета и "да живее розовото", не далеч не съм била такава. Предпочитала съм, а и все още предпочитам, книгите, тишината и мъжката компания от гледна точка на разговори. Някак си не се научих да разговарям с останалата част от женския пол, никога не успявам да намеря подходяща тема, а и цялата тази женска ревност и завист не ми приличат. В крайна сметка това, което сам можеш да дадеш на себе си, никой друг не може да ти го даде. Може би и за това не позволявам хората да ми се месят в личното пространство, обичам си личния живот, точно защото си е мой и не бива да бъде обществено достояние. Никой няма правото да ми дава съвети без да съм ги поискала, още повече пък да се опитва да решава личните ми проблеми - нали за това се наричат лични. Хората имат лошия навик да се доверяват твърде бързо и лесно, аз не съм като тях, черупката е моето царство, моята предпазна обвивка, която не позволява на никого да ме нарани - твърде много уважавам чувствата си, за да ги раздавам като бонбони, трябва да ги пазя и това и правя.

You're a sexy machine, you're a hollywood dream and you got me feeling like a homecoming queen.
В живота ми се появи един мъж. Казвам "мъж", а не "момче", защото бе драстично по-възрастен от мен. Сякаш винаги знаех, че момчетата на моята възраст не са за мен, някак си не ми пасваха, аз исках някой пораснал, някой с когото можех да водя дълги разговори. Чувствах се далеч по-голяма от връстниците си и за това никога не паснах в нито една училищна група. Трудно беше да знам, че имам един единствен човек, който ме подкрепяше когато вървейки по коридора чувах какви ли не думи по свой адрес - обвинения и епитети от хора, които дори не познавах. Съдеха ме за наднорменото ми тегло, съдеха ме за акнето и пъпките, за дрехите, а аз бях едно 15 годишно момиче, което се гордееше със себе си, което се обичаше въпреки всекидневните опити на някакви хлапета да ме сриват със земята. Раян бе добро момче, една година по-малък от мен, чувствах сякаш съм израснала с него, сякаш беше по-малкото ми братче, което се прави на герой всеки път щом някой каже нещо обидно по мой адрес. Обичах го и макар тайничко да знаех за чувствата му към мен, никога не ги споменах от страх, че отхвърляйки го той ще ме остави, ще се отдръпне, а за щастие и той никога не събра смелост да признае, че ме има за нещо повече от приятел. Брат му бе този, който отвори очите ми за света. Знаете как е, от няколко семейни вечери у най-добрият ти приятел, преспиване с филми до 5 сутринта, смях, разговори и без да искаш се влюбваш в не когото трябва. Чарли беше забраненият плот - опитния, красив колежанин, който никога нямаше да забележи мен, пълничкото петнадесет годишно момиче, което дори не бе преживяло първата си целувка все още. Той бе двадесет и четири годишен, вече възмъжал и бе като абсолютен мираж в очите ми, но знаете че когато се влюбиш не можеш да се въздържиш. Правех всичко възможно да го видя - ходих често на гости у тях уж да пишем домашни с Раян, оставах на вечеря, гледах го с усмивка и тайничко си представях как един ден ми разкрива, че винаги ми е обичал. Естествено бях още дете, а той беше преживял толкова много неща - момичета, секс, алкохол, никога нямаше да забележи точно мен. Една вечер обаче, всичко това се промени. Отново бях останала да спя при Раян, минаваше 2 часа презнощта, когато той се предаде и заспа на пода пред телевизора, а аз останах да до изгледам филма, който бяхме пуснали на големият телевизор. Спомням си, че беше някакъв ужас, който никак не ми понасяше - в стаята бе тъмно, гушках една плюшена възглавница, а очите ми се бяха разширили като палачинки. Дори не чух когато входната врата се отвори и Чарли се промъкна във всекидневната, нужно му беше само да ме докосне за рамото и аз изпищях. Той обаче реагира светкавично и сложи ръката си пред устните му. Усетих сладък аромат на ванилия и това сякаш ме разтопи моментално. Когато се увери, че съм го видяла и няма да пищя повече, махна ръката си и двамата се гледахме няколко секунди преди да се засмеем. Това беше първият момент, когато изобщо почувствах някаква близост от него. Бях на седмото небе и ми отне известно време преди да видя някаква тъга в очите му. В последствие от него разбрах, че се е разделил с приятелката си и макар външно да показвах съжалението си, вътрешно ликувах.
Чарли разговаряше с мен сякаш съм възрастна, не ми спестяваше нищо, не се опитваше да го извърти за да е по-добре за моите години, говореше направо и това ме опияняваше все повече. Вероятно никога няма да забравя тази вечер, защото тя беше началото на всичко. Бях влюбена в него, той ме караше да се чувствам единствена и неповторима, вдъхваше ми такова усещане, такова самочувствие, каквото не можех да усетя от никого другиго. Забраненият плот се превърна в нещо достъпно, нещо което бе на една ръка разстояние. Започнахме да организираме тези малки тайни срещи. Когато спях у тях, изчаквах Раян да заспи и се промъквах в стаята на Чарли. Не правехме нищо, само си говорехме и той време на време той докосваше ръката ми карайки електрически ток да преминава по цялото ми тяло. Винаги ще си спомням с умиление онази вечер, когато ме целуна - първата ми целувка изобщо. Радвам се, че беше с него - усетих толкова много чувства в тази целувка, толкова страст, толкова любов. Може и да съм си въобразявала, но сякаш знаех че и той ме обича, макар никога да не ми го каза. Покрай него се амбицирах, сякаш се превръщах в една по-нова версия на себе си, ако искате Бруклин 2.0 дори, бях пораснала жена в ръцете му. Начина, по който ме караше да се чувствам бе феноменален. Започнах да отслабвам от самосебе си, губих детските си тластинки и започнах да се оформям като една млада жена. Чарли никога не каза, че съм дебела, винаги ми повтаряше колко съм красива, колко перфектна съм за него. Не бързаше, караше бавно и внимателно с мен, сякаш съм преспапие, което ако изпусне ще се счупи на хиляди парчета. Сега спомняйки си с умиление за тези моменти, ми се искаше да не бъде толкова внимателен, искаше ми се да показва повече страст, но знаех че го е страх и не искаше да бърза. Не ме притискаше за нищо, изчака ме търпеливо две години докато реша да му се отдам. Бях на седемнадесет - вече една млада госпожица, оформена жена, която момчетата заглеждаха, но не обръщах внимание на никого, защото имах Чарли. Естествено продължихме да крием връзката си, нито за момент не позволихме някой да разбере и да разтури това, което имахме. Никой нямаше да приеме факта, че е доста по-голям от мен. За хората нямаше значение, че се обичаме.
Беше краят на 2010 година когато всичко се преобърна на 360 градуса. Чарли трябваше да замине с приятели в някаква хижа, а аз нямаше как да отида с него. Наближаваше Нова година, искаш да получа своята целувка в 00:00 часа, но той нямаше да бъде там и аз естествено бях сърдита. Тогава не осъзнавах, че трябва да му дам свободата, от която имаше нужда. По дяволите, аз бях просто хлапе, което жадуваше за неговото внимание, а той беше вече двадесет и шест годишен мъж. Скарахме се точно преди да замине. Тръгваха с няколко коли, приблизително петнадесет човека и нямаше да го има за около 4-5 дни. Спомням си, че се чувствах отвратително, сякаш една част от мен я няма и макар да знаех, че скоро ще се върне и ще оправим нещата по между си, не можех да приема факта че ме е пренебрегнал. Тогава го приемах така - като изоставяне, като незачитане на моите желания и не осъзнавах, че аз не зачитах неговите, просто исках той да е с мен и нищо друго нямаше значение. Когато разбрах за смъртта му нямаше и 5 минути преди да настъпи фазата на отрицание. Семействата ни бяха близки, пък и по празниците винаги бяхме заедно, така че разбрах веднага щом и родителите му и Раян разбраха за случилото се. Никой не можеше да разбере защо реагирам толкова остро, никой не знаеше че сме чак толкова близки. Категорично отхвърлих новината, не исках да приема, че го няма, отказвах да проумея факта, че е мъртъв. Всички плачеха, прегръщаха се, майка му дори скубеше косите си, а аз гледах в една точка със застинало лице и си повтарях на ум, че е някаква шега. Не можеше да е мъртъв. Не.
Два дни след случилото се, беше и погребението. Няма да забравя студа, който бе сковал целият град, сякаш дори времето тъжеше за случилото се. На гробищата се бяха струпали поне стотина човека, още толкова седяха отстрани в подкрепа на момчетата, които бяха загинали. Не беше само моят Чарли, а всички онези кипящи от енергия млади хора, които отиваха да празнуват заедно и в следствие на заледеният път и верижна катастрофа, бяха намерили смъртта си. Едва когато започнаха да спускат ковчега на Чарли в замръзналата земя, осъзнах случилото се и заплаках. Заплаках с глас, а споменът за ръцете на баща ми около раменете ми, още седи запечатано в съзнанието ми. Бог ми е свидетел, че исках да скоча при него, бях готова да умра, само и само да не живея без него. Това бе и моментът, в който всички разбраха за връзката ни, но вече никой не го интересуваше, защото Чарли го нямаше. Моят Чарли, моята единствена любов, вече го нямаше.
Времето не помага на дупката в сърцето ми да се запълни и дори четири години по-късно, още не мога да забравя чувството на топлина и аромата на ванилия. Вероятно никога нямаше да ги забравя.

Brooklyn 'Brooke' O'konner > 21 years old > Human and a dreamer > FC: Selena Gomez