not alright. [Malachi.]

Преди време ми бяха задали въпроса какво е усещането, що за изживяване е. Първоначално ми прозвуча смешно – и то с доста неуместно наличие на безумие – но ме накара да се замисля. Реших да изясня веднъж завинаги за какво става дума, за да няма неразбрали. От къде обаче да започна историята?
Може би ще е най-уместно да го направя от там, от където дойде всичко. Безсмислено е да говоря за периода преди този, той е маловажен и странно далечен. Минало като всяко едно друго: прекалено много разяснения за семейство, за детство, за образование и всички социални контакти изхождащи от него. Животът ми изцяло се промени, когато преди около десет години се събудих в болница, овързан за разнообразни машини и системи. Имаше ги няколкото дни блажена амнезия и заглушаване на всички нервни процеси благодарение на солидната купчина обезболяващи лекарства. Щом ги спряха спомените започнаха да се завръщат и ми донесаха нещо повече от знанието кой съм и какво правя с живота си. Научих как съм се озовал прикован за болничното легло и как трябва да съм благодарен, че все още разполагам с живота си. Травма на главата – куршум с грешна траектория, който е трябвало да ми отнеме живота и да остави мозъка ми неприятно размазан извън черепа – бе основната диагноза и бинтовете омотали и коса и почти всичко от челото ми доказваха, че случващото се не е сън. Това е нещото, което получаваш, когато поставяш живота си под риск в името на общото благо; една от вечните апетитни хапки на професията. Искате ли да знаете каква точно е тя? Аз съм агент на ФБР: бях тогава и нямам никакво желание да спра да бъда. Не ме интересува дали накрая ще се простя с живота си, или ще свърша като инвалид с минимална мозъчна функция.
Никога не съм бил от онзи тип хора, които се отказват от вече взето решение.
Раната от куршума заздравя, оставяйки само бледо подобие на белег. Не е видимо, защото косата ми го прикрива доста успешно; ако не знаеш, че е там нямаш шанс да го намериш. Вътрешните щети са единственото, което има явно проявление и което не ми позволява да забравя нито за миг случката. Инцидентът ми остави тежка и периодична мигрена, с която ми се налага да се боря редовно, ако искам да водя нормален начин на живот. И не, не е смешно изобщо. Преди години бих се изсмял ако някой ми каже, че това е причината му да е в постоянна офанзива. Само някой, който е наясно за какво става въпрос ще ме разбере, ще ми симпатизира. Точно симпатия обаче не търся и е по-добре да си я задържите за себе си. Тук съм за да ви разкажа накратко за проблемите ми и това ще е единственото извинение за странното ми поведение; повече няма и да получите, за това без празни надежди.
Линията, от мен да го знаете, винаги започва права. Не можеш да извърнеш поглед от нея и единствената ти възможност е да я фиксираш с поглед; тогава тя започва да се изменя и навлиза в нещо като неравномерен цикъл. Първо ще е прекъсната, с цветове вариращи от няколко стойности на една и съща светлота. След това ще минава от гама в гама, гърчейки се в странно подобие на танц. Няма нищо красиво в гледката, но въпреки всичко успява да грабне своят самотен зрител. Още по-лошо е когато знаеш за какво иде реч, срещу какво се налага да се изправиш. Тези линии или аури, както ги наричат някой, предвещават поредната ужасно досадна криза, която идва да ти скатае фамилията. Получава се ефект сходен с този, който винаги намалява населението от свободно летящи буболечки.Вие сте жалката гадинка, а проклетите танцуващи линии са прекрасното и светло нещо, около което жужите с удоволствие и не може да извърнете поглед. Докоснете ли го ще има шок, болка и директен билет за следващото ви прераждане; това обаче е без значение, защото все пак ви е харесало. Хубавите неща в живота често са онова, което ни убива по-качествено и сигурно от всичко останало. Ирония ли е това, или жалка необходимост за вселенско равновесие?
Радостта от цветните петна и танцуващите линии изненадали те докато зловещо дебнеш кафемашината в ранното утро рядко е искрена. Подсказва, че кроткият ти план да се насладиш на чаша топла гняс и след това да отидеш на работа е абсолютна измислица и вече не те засяга. Защо и трябва, след като за теб това е първият признак на наближаващият нов удар на мигрената ти? Обяснява качествено защо от ден-два си в лошо настроение, защо те гони депресия. Това заболяване атакува доста коварно и те кара да се държиш като абсолютен задник. Какъвто и самоконтрол да имаш рано или късно ще си изпуснеш нервите в името на чиста агресия и неподправен негативизъм. Винаги съм се опитвал да го контролирам, но само желанието не е достатъчно. Веднъж кризата бе достатъчна, че да ме затвори за кратък период в медицинско учреждение, което само цензурата ме спира да нарека лудница. От там се измъкнах два пъти: веднъж без позволение, което си беше чисто бягство, и веднъж с официално подписан документ и рецепта за няколко вида медикаменти. Те ме спират, уж, да повторя агресивният изблик и да се държа прилично; трябва да съм благодарен за наличието им, защото ако не бяха те вероятно нямаше да продължа да работя като агент. Никой не гори от желание да повери страната и личната си безопастност на индивид, който не може да се контролира на определен период от време.
Слава богу никой не знае, че лекарствата почти не ми помагат за това; затъпяват първичният инстинкт да си го изкарам на всичко и всички, но е прекалено лесно да се поддам и да сгафя отново. Налага се постоянно да съм нащрек и да държа на образа на “самотен вълк” по време на работните часове. Колегите това ги успокоява, защото и без мигрените имам от онзи тип характери, които всички намират за трудни и не особено приятни. Вероятно щеше да е по-лесно да се свързвам с другарите ми хомо сапиенс ако спях в редовни часове и се хранех нормално. Уви, мигрената ме спира да намеря покой нощем дори когато не съм изпаднал в криза; липсата на апетит пък се държи на това, че сетивата ми се изострят болезнено щом главоболието удари и дори най-малката и невинна порция си е цяло приключение. По-лесно е, като че ли, да те е страх от чиния със спагети, от колкото от това да свършиш като жертва на поредният маниак с пистолет/експлозив/нож в ръка. Психопатите не могат да ти докарат постоянно насълзени очи и вечнотечащ нос и убийствената необходимост да си пробиеш дупка в черепа с желанието нещата да се успокоят мъничко.
Когато слепоочието – било то ляво или дясно, или пък и двете – започне да пулсира единствената ми възможност за спасение е да се усамотя на някое мрачно място и да потърся около час пълно спокойствие. Може да мине за вид медитация, която реално не помага за нищо. Медикаментите са по-сигурни, но както вече споменах те не премахват изцяло страничните ефекти. Не се справят с леки “дефекти” като болката в очите и завишената чувствителност, но пък за тях помагат компресите с топла или студена същност. Отброи ли се времето на кризата и премине ли тя като всеки нормален човек имам нужда от някаква награда: понякога е женска компания, понякога чаша малцово, а може и двете взети заедно. Това е моето себепоощрение, че съм оцелял и че всичко е наред.
От там насетне единственото, което мога да направя е кротко да очаквам следващата криза; цикълът се повтаря и ще продължи да се повтаря. Това е факт, който не подлежи на промяна